ЧСИ: Законната принуда, от която гражданинът трябва сам да се спасява

18 септември 2026 преди 1 ч

Запори, такси, стари дългове, давност и съдебни битки — как една система, създадена да събира дългове, може да превърне гражданина в заложник на собственото му незнание

Запорът може да бъде наложен с няколко клика. Парите изчезват от достъпа на човека. А после започва истинското приключение: молби, телефони, документи, такси, адвокати и съд.

Това е една от най-тежките страни на българската система за частно съдебно изпълнение.

Държавата е дала на частни професионалисти правомощия да упражняват принудително изпълнение. Те могат да налагат запори, възбрани, да описват имущество, да извършват продажби и да събират вземания. Законът урежда и таксите, които се събират за извършваните действия.

Всичко това е законово.

Но въпросът е друг:

Достатъчно добре ли е защитен гражданинът, когато тази законова принуда бъде насочена срещу него?

Защото едно е държавата да има ефективен механизъм за събиране на дългове.

Съвсем друго е гражданинът да бъде поставен в положение, в което, за да си върне достъпа до собствените си пари или да докаже, че едно старо вземане вече не може да бъде събирано, трябва да се превърне в юрист.

Запорът идва бързо. Отпадането му — не винаги.

Представете си следната ситуация.

В понеделник човек проверява банковата си сметка.

Парите ги няма.

Не защото ги е похарчил.

Не защото банката е фалирала.

А защото има запор.

Следва телефонно обаждане.

„Имате изпълнително дело.“

Човекът пита:

„Но аз съм платил.“

Следващият въпрос:

„Имате ли доказателство?“

Намира платежното.

Изпраща го.

След това започва чакането.

А през това време сметката остава блокирана.

Това е моментът, в който гражданинът разбира една проста истина:

когато системата трябва да вземе парите, тя е изключително ефективна; когато човекът твърди, че вече няма основание да му бъдат блокирани, започва процедура.

И точно този дисбаланс трябва да бъде променен.

Не трябва да се „молиш“ за собствените си пари

Когато основанието за запора е отпаднало, нормалният механизъм трябва да бъде:

проверка → установяване → електронно разпореждане → освобождаване.

Не:

телефон → молба → чакане → ново обаждане → още документи → адвокат → евентуално съд.

Държавата вече позволява използването на електронни механизми при принудителното изпълнение.

Следователно законодателят може да постави и обратното изискване:

ако основанието за запора е отпаднало, освобождаването на средствата да бъде извършено по бърза, електронна и проследима процедура.

Това не е привилегия на длъжника.

Това е елементарна гаранция срещу продължаване на принудата без основание.

А когато човек каже: „Този дълг е погасен по давност“?

Тук става още по-интересно.

Защото огромен брой граждани изобщо не знаят как работи давността.

Получават писмо за задължение от преди много години.

В документа пише:

ЧСИ.

Изпълнително дело.

Кредитор.

Главница.

Лихви.

Такси.

И човекът си казва:

„Щом ЧСИ ме търси, значи трябва да платя.“

Но това не е непременно така.

Дали едно вземане е погасено по давност зависи от конкретните факти и приложимия правен режим.

А най-важното е:

давността не се прилага служебно.

Гражданинът трябва да се позове на нея. Именно това е трайно застъпено в съдебната практика.

И тук се появява огромният проблем.

Гражданинът трябва да знае право, което никой не му обяснява

Представете си човек без юридическо образование.

Той трябва да разбере:

• какъв давностен срок се прилага;
• от коя дата започва;
• имало ли е прекъсване;
• какво действие прекъсва давността;
• настъпила ли е перемпция;
• кога е прекратено изпълнителното дело;
• има ли нова давност;
• какво значение има конкретен запор;
• какъв иск може да предяви;
• пред кой съд;
• в какъв срок.

Това не е инструкция за ползване на пералня.

Това е сложна материя от гражданското и изпълнителното право.

И когато човек няма пари за адвокат, той остава сам срещу система, която е изградена от професионалисти.

Казус №1: дългът от миналото

Илюстративен пример.

Гражданин има старо задължение.

Изпълнително дело е образувано преди години.

След определен момент кредиторът не предприема действия в продължение на дълъг период.

Гражданинът не получава реално обяснение какво се случва.

Години по-късно се появява ново действие — например запор.

Човекът казва:

„Това е старо. Давността е изтекла.“

Отговорът може да бъде:

„Не е.“

И оттук нататък вече не става дума за телефонен разговор.

Става дума за правен спор.

Перемпция: още една дума, която гражданинът трябва да научи, за да разбере собственото си дело

ГПК предвижда прекратяване на изпълнителното производство по право при хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години.

ВКС приема, че това прекратяване настъпва по право, а постановлението на съдебния изпълнител има декларативен, а не конститутивен характер.

Но тук има огромна правна подробност:

перемпцията не е същото като погасителната давност.

И още по-важно — съдебната практика е разглеждала въпроса как изпълнителните действия след настъпила перемпция се отразяват на давността.

С Тълкувателно решение №2/2023 г. ОСГТК на ВКС приема, че изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, може да прекъсне погасителната давност.

Тоест:

„Минали са две години, значи всичко е приключило“ — също не е достатъчно точен правен извод.

И тогава идва още по-големият въпрос: какво е станало с делата отпреди 2015 г.?

Тук вече системата става почти непосилна за човек без юридическа подготовка.

ВКС разглежда специално старите изпълнителни дела.

По Тълкувателно решение №3/2023 г. за определени дела, образувани преди 26 юни 2015 г., давността започва да тече от тази дата при посочените от съдебната практика предпоставки. В последваща практика ВКС прилага тези правила към конкретни стари изпълнителни дела.

Следователно едно старо дело може да изисква реконструкция на историята му:

2008 г. — задължение

2010 г. — изпълнително дело

2012 г. — последно действие

2014 г. — евентуална перемпция

2015 г. — промяна в режима

2018 г. — ново действие

2024 г. — нов запор

И тогава човекът трябва да разбере:

„Кое от тези действия има правно значение за моята давност?“

Това вече е работа за специалист.

Казус №2: „Но аз съм платил!“

Друг типичен пример.

Гражданинът плаща задължението.

Има платежен документ.

Но по изпълнителното дело остава спор за:

• лихви;
• такси;
• разноски;
• остатък;
• момент на плащането;
• разпределение на сумата.

Гражданинът казва:

„Аз съм платил.“

Отговорът е:

„Имате още Х лева.“

И започва новият въпрос:

Как е изчислен този остатък?

Тук системата трябва да бъде абсолютно прозрачна.

Гражданинът трябва да вижда:

Позиция

Сума

Главница

Х лв.

Лихва

Х лв.

Такси

Х лв.

Разноски

Х лв.

Платено

Х лв.

Остатък

Х лв.

И срещу всяка такса:

действие → дата → законово основание → размер.

Законът предвижда таксите да се събират за извършени изпълнителни и други действия, а размерът и видът им да се определят с тарифа.

Таксите: законни по принцип, но не и извън обществения контрол

Тук също трябва да има ясно разграничение.

Не е вярно, че ЧСИ могат произволно да определят каквито си искат такси.

Законът поставя тарифна рамка.

Това обаче не означава, че самата тарифа не може да бъде оспорвана.

И тя вече е оспорена.

Тарифата стигна до ВАС

На 21 юли 2026 г. „Държавен вестник“ публикува официално съобщение на Върховния административен съд за постъпило оспорване на Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители.

Образувано е административно дело №4696/2026 г. по описа на ВАС, второ отделение.

Делото е насрочено за:

12 октомври 2026 г., 14:00 часа, зала №1 на ВАС.

Това е факт.

Но трябва да бъдем точни:

тарифата не е отменена само защото е оспорена.

Съдът тепърва трябва да се произнесе.

Самото наличие на делото обаче показва, че въпросът за нормативната уредба на таксите вече е поставен официално пред съда.

Казус №3: човекът, който няма пари за адвокат

Ето може би най-болезненият пример.

Гражданин получава запор.

Твърди, че дългът е платен или давността е изтекла, или изпълнителното дело е прекратено, или запорът е върху защитени средства.

Той отива в кантората.

Подава документи.

Получава отказ.

Какво следва?

Съд.

Но за да стигне до съда правилно, той трябва да знае какъв е правилният процесуален път.

Защото:

жалбата срещу конкретно действие на ЧСИ не е същото като искът за установяване, че вземането не съществува или е погасено.

И точно тук човек без адвокат може лесно да направи грешка.

Най-скъпата грешка е да не знаеш, че имаш право

Проблемът с давността е особено показателен.

Законът не казва:

„Държавата ще провери дали този гражданин знае за давността.“

Гражданинът трябва да я заяви и да защити позицията си по съответния ред.

Това е юридически разбираемо.

Но обществено възниква друг въпрос:

Нормално ли е човек да може да загуби финансово само защото не знае сложен правен институт?

Тук системата изглежда като игра с неравни карти

От едната страна:

кредиторът има юристи;

ЧСИ е професионалист;

изпълнителното дело е структурирано;

има процесуални механизми;

има познаване на законите и сроковете.

От другата страна:

един човек, който вижда запора си в мобилното приложение на банката.

Той не вижда „чл. 433“.

Той не вижда „ТР №2/2015“.

Той не вижда „ТР №3/2023“.

Той вижда:

8 000 лв.

И пита:

„Какво става сега?“

Не, не можем да наречем всички ЧСИ „рекетьори“

Но можем да зададем много по-неудобен въпрос:

Може ли система, която упражнява държавно делегирана принуда, да бъде устроена така, че защитата на гражданина практически да зависи от това дали той може да си позволи адвокат?

Това е въпросът.

Не дали един конкретен ЧСИ е добър или лош.

Не дали един конкретен кредитор е прав или неправ.

А дали самата система е достатъчно балансирана.

Защото държавната принуда не трябва да има търговски рефлекс

ЧСИ е частно лице, но упражнява законово възложена принудителна функция.

Това е особен модел.

И именно поради това трябва да има особено силен контрол.

Не може логиката да бъде:

повече действия → повече такси → повече разходи за длъжника.

Законодателят трябва постоянно да проверява дали финансовият модел не създава неправилни стимули.

Законът действително поставя правила за таксите и дори ограничава сбора на пропорционалните такси в едно изпълнително производство.

Но това не приключва разговора.

Какво трябва да се промени?

Автоматична проверка на старите изпълнителни дела

При продължително бездействие системата да сигнализира, че може да има въпрос относно перемпцията и давността.

Пълна хронология

Всеки гражданин да вижда:

дата → действие → инициатор → резултат.

Автоматична информация за давността

Не ЧСИ да решава дали тя е настъпила.

А гражданинът да бъде информиран, че определени обстоятелства могат да имат значение.

Електронно досие

Всички документи да са достъпни онлайн.

Пълна разбивка на таксите

Нито един лев без:

основание + действие + дата.

Бързо освобождаване на отпаднал запор

При отпадане на основанието:

електронно действие → банка → освобождаване.

Кратки и ясни срокове

Гражданинът да знае точно:

какво може да направи;

къде;

в какъв срок.

Реален съдебен контрол

Когато има спор — съдът да бъде действително достъпен и процедурата да бъде разбираема.

Адвокатът не трябва да бъде лукс

Разбира се, сложните дела често изискват професионална правна помощ.

Но една правова държава не трябва да бъде устроена така, че човек да разбере дали е прав само ако има достатъчно пари, за да наеме адвокат.

Това е особено важно при:

- стари дългове

- давност

- перемпция

запори

- оспорване на изпълнителни действия

- такси и разноски

Когато залогът е банковата сметка, жилището или заплатата на човека, достъпът до правна защита не може да бъде само формално право.

Той трябва да бъде реално използваем.

Има решение: не премахване на ЧСИ, а премахване на непрозрачността

България има нужда от ефективно принудително изпълнение.

Кредиторът трябва да може да си получи парите.

Но длъжникът трябва да може да установи:

какво дължи; дали все още го дължи; как е изчислена сумата; какви такси са начислени; какви действия са извършени; дали има основание за запора; дали има основания да се позове на давност; как да стигне до съд.

Това вече не е въпрос само на ЧСИ

Това е въпрос към Народното събрание.

Към Министерството на правосъдието.

Към съдебната система.

Към законодателя.

И към обществото.

Защото държавата е избрала модел, при който принудителното изпълнение се извършва от частни професионалисти при нормативно определени правила.

Следователно държавата носи и отговорността да гарантира:

че властта е контролирана; че таксите са прозрачни; че старите дела не се превръщат в безкраен лабиринт; че давността може реално да бъде защитена; че запорът може бързо да бъде вдигнат, когато основанието отпадне; че човек без адвокат не остава без практически шанс.

Време е да спрем да питаме само „Колко дължи човекът?“